Знаете ли, че в миналото, когато фотографа се е криел зад черната пелерина на своята камера се е смятало, че тази огромна черна кутия прави нещо магично и отнема част от енергията на човека, застанал пред нея.
Днес кутията е значително по малка и тази идея е отживелица, но притеснението от черното нещо в ръцете на фотографа е все още факт и едва ли някога това ще се промени. Вероятно фотографите трябва да бъдем най – свободни пред собствените си машини на времето, но аз за себе си не мога да твърдя това. Затвора ще щракне и всичко ще бъде запазено за винаги – поглед, усмивка, мисли и чувства, които са атакували съзнанието ми в този момент. Ще погледна този портрет и ще се сетя за всичко това, което се е случило в онзи момент, ще ми проговорят хиляди и хиляди думи и ще предизвикат нова доза от емоции и чувства. Не е ли това наистина магия, вероятно не случайно хората в миналото са смятали това действие за магично. Мисля си че хората, които се чувстват свободни в тялото си и го познават отлично се притесняват най – много от фотографията. Защо ли? Защото във фотографията откриват за себе си нещо което никога не са знаели, че изглежда именно по този начин. В своите фотографии, аз винаги виждам нещо непознато. Как човек може да види тялото си от страни? В огледалото? Огледалото има една единствена гледна точка. И на челна стойка да застанем пред него то ще бъде застанало пред нас в същата вертикална равнина и обърнете внимание, за да се видим ние се гледаме в очите, гледаме себе си, не гледаме в страни, опитаме ли се да погледнем друго докато се гледаме в огледалото ние спираме да виждаме себе си. Дори да ползваме камерата, като огледало, в което да се огледаме, нещата ще изглеждат различни. Нейната гледна точка не винаги е фронтално пред нас и ние не виждаме себе си в нея, докато ни снимат. В момента, в който ние не гледаме себе си, в нашия поглед вече има диалог. Дали този диалог е с фотографа или със собствените ни мисли, той вече съществува и искаме или не това се изписва на лицата ни. Резултата върху снимката след това е винаги изненадващ, непознат и често дори събужда въпроса: -Нима наистина изглеждам така? А ако на тази фотография аз изглеждам добре, дори твърде добре? Следва въпроса дали и хората ме виждат така, ами ако ме виждат така не е ли време и аз да се видя красива и привлекателна? Дали пък това не е просто резултат от диалога между мен и фотографа? И да е, нима всеки ден, аз не водя диалог с хората около мен? Защо тогава се виждам толкова различна? А може би така се виждам само аз? Подавам тези снимки в ръцете на друг – и о, изненада, той не вижда нищо необичайно.
Какво се оказва, че магията за която са говорели в миналото може би все пак съществува, но само и единствено между мен и моята фотография и това просто е още един начин да опозная себе си и да разбера как всъщност изглеждам в очите на хората!?
Избора, който правя обаче аз, е да си остана скрита зад обектива и да помогна на вас да опознаете си.