Беше 2-ри Юни. Денят на Ботев. Денят в който почитаме паметта на загиналите герои за свободата и независимостта на България.

Течеше подготовката на Стефи. Погледнах часовника, беше почти 12:00. Стефи точно бе облякла роклята си и майка й започна да преплита дългите връзки на гърба и. Малката сестра на булката наблюдаваше този момент развълнувана.

Обичам когато булката има малка сестра. Помня как гледах аз булките като дете. Колко беше вълнуващо, колко мечти раждаше детската ми фантазия. Представях си бялата рокля, белите цветя, булото…  Всеки път, когато до булката има малки момиченца се опитвам да надникна в техните мисли. Да разбера дали и те се вълнуват по същия начин.

Стефи беше обърнала гръб на майката си за да довърши връзването. Сестра и стоеше пред нея и двете се гледаха една друга. Мислих си какво ли си казват в този момент двете сестри, ето така мълчейки и гледайки се една друга? Стефи нетърпелива да се погледне в огледалото, а сестра и замечтана да види и себе си, като булка? И точно тогава зазвучаха сирените. Трите замръзнаха на местата си. Двете сестри продължиха да се гледат и да си говорят с поглед, а майка им … Сирените сякаш свалиха адреналина и тя се отпусна. Сега не можеше да бърза с връзването. В този момент не можеше да се случи нищо. В този момент можеше само да почувства и погледне случващото се, сякаш от вън. На този ден, с този момент всички трябваше да се сетим за предците си. Да отдадем чест и да благодарим, че днес сме свободни, че на които на 2-ри Юни 2019 г Стефи и Георги можеха да създадат семейство, а да упражнявам професията, която мечтая.